Отвличането

Те бавно бутаха количката към колата. Не просто кола, а мерцедес ЕсЕлКа или КаЕлЕс, или не знам, но черна, голяма и скъпа. Румяна не я обичаше. За нея тя беше виновна за промените в живота им. Багажникът бе голям и просторен и поемаше всичко, което си напазарил.

Подреждането на покупките приличаше на малка битка и донякъде бе така. Раницата стоеше набутана в дъното и според Емил от нея нямаше отърване. Феникс на средствата за пренасяне на нещо. Той извади куп лъскави торбички и започна да нарежда вътре без да продума. Румяна веднага посегна към раницата. Видя леката гримаса на лицето му, но не й обърна внимание. Знаеше, че не обича раницата, но и няма да я спре. Никога не я беше спирал, не й беше казвал лоша дума. И, ако в техния символичен, скромен свят имаше дума за обич, то тя описваше това, което той чувстваше.

Никой от тях не беше красив, дори и в широкия смисъл на думата. Тя никога нямаше да спечели конкурс за красота, дори и за Дупе. Но си го знаеха и се приемаха, каквито са. Само да го нямаше тоя мерцедес.

Преди успеха на Емил те имаха сродни познати и обикаляха всяка събота и неделя. Сега имаха мерцедес и обувки по 350 лв, но вечер гледаха някой филм, приседнали като на гости върху обширния диван (естествена кожа на стойност годишният им доход отпреди 5 години). Две грахчета паднали в тенджера от 100 л. Скъпият телефон мълчеше освен за важни служебни разговори, които Румяна мразеше.

Никога нямаше да хвърли раницата, докато не се разкапят всичките й конци. И знаеше, че въпреки реакцията си, Емил никога нямаше да я накара да я хвърли. Когато нямаха кола или бензин, за да я карат, или пари, за да я поправят, те се качваха на автобуса и така идваха да пазарят в същия магазин. Тогава раницата беше удобно решение, защото ръцете оставаха празни за други торби с други продоволствия.

Румяна обичаше това време и не искаше да скъса с него. Затова и упорито продължаваше да тъпче в раницата. Затова и ходеха в същия магазин, но, някак си, тая кола поставяше бариера или предизвикваше учудване.

За повечето хора те бяха грозни. Много грозни по един ненатрапчив и незабележим начин. Но си бяха заедно. Рядко говореха, но нямаха и нужда, понякога Емил я гледаше по-дълго сякаш искаше да зададе въпрос, но Румяна се усмихваше набързо и се обръщаше. Може би щеше да й предложи да опитат за дете или да си купи нещо по-така. И двата въпроса щяха да я изнервят. Тя не искаше деца, не и сега. Бяха си достатъчни и едно грозно дете не беше в мислите й. А нещо по-така имаха повече от необходимото. Всяка неделя правеха това упражнение с нежелание и неяснота. Нито той, нито тя обръщаха внимание на дрехите и пазаряха само, защото той леко настояваше. Дали костюмът беше от 50 или 450 лв, на Емил винаги му стояха като сложени върху стол. Румяна го харесваше с планинарски обувки, раница и по пътеките към някой връх или водопад.

Преди години, когато имаха още приятели, с които обикаляха планините, тя се чувстваше като щастлива, когато вървеше след него и гледаше поклащащата се раница на гърба му. Ако се обърнеше да я види тогава, щеше да разбере, че е хубава, почти красива. Но той вървеше мълчалив и устремен напред така, както и се издигна до високите нива на фирмата, където работеше.

Сестра й и майка й бяха известни красавици. Те имаха случки, истории, смях и стил. Дрехите им винаги стояха като от корица на списание, винаги имаше хора около тях, глъч и смях. Румяна знаеше, че безкрайно ги дразни. Винаги имаше бримка, дупка или петно по дрехите. Току – що почистените й обувки веднага лъсваха с нещо обелено, оцапано или опръскано с кал. Сестра й не я разбираше и понякога Румяна виждаше как на устните й напира въпрос и тогава бързо се усмихваше и извръщаше, защото сигурно щеше да е въпрос защо нямат деца или защо не си купи нещо по-така докато чака.

Сестра й живееше в един друг свят, където важаха други правила и обитаваха други хора. Тя също не разбираше Емил, въпреки че вече усмивката й бе по-широка и ръката й по-често проверяваше дали всичко по главата й е наред. Румяна бе свикнала с това. Един черен мерцедес променя нещата и много жени бяха видели за пръв път по различен начин Емил. Но тя знаеше, усещаше го с костите си, че те бяха извън тях. Не, защото беше красавица или, защото умееше да върти свирки, не дори и заради невероятната й мусака (безкрай самотни вечери и едно добро дете на родителите си я бяха изучили да бъде чудесна готвачка), не. Тя знаеше, че той няма да я остави и да замине някъде с черния мерцедес. Те бяха заедно, никога не бяха споменавали думи като обич, любов или съвместен живот, но в бедния на думи свят, в който живееха, обяснения не бяха нужни.

За всички от света на сестра й или майка й би прозвучало смешно, ако каже, че не им е необходимо да правят секс. Те правеха, но на тъмно, свито и някак с притеснение. Когато след това лежеше по гръб и гледаше тавана, Румяна привикваше назад усещането си и, който иска, нека й вярва, тя беше щастлива с Емил. По своя ненатраплив, смутен и притеснителен начин.

Кафяво-оранжевата раница бе набутана от Емил най-надълбоко, но пак се открояваше в тъмносивия елегантен багажник. Румяна й се усмихна, малко неща й бяха останали. Хлопна елегантно капака и се повлече да седне до Емил.

Не обичаше името си. Никога, дори за 5 минути в живота си, не е била румена. Бледостта на лицето й в комбинация с тъмни къдрици би провокирала човек с богато въображение да си представя нещо невероятно, но крайният резултат доскучаваше.

С мерцедеса пътят до дома им (връх в кариерата на изтъкнат вътрешен дизайнер) беше кратък и безинтересен. Когато се возеха в автобуса имаха теми за обсъждане и понякога Емил се усмихваше и отмяташе кичур коса от лицето й. Сега следеше пътя. Той не беше сигурен шофьор, а и мерцедесът изискваше специално отношение. Румяна се беше облегнала назад и почти заспиваше. дийп Пърпъл не са група за слушане в мерцедес.

След вечеря Румяна излезе, за да бяга. Никога не беше бягала, но след като престанаха да ходят на палатки и да изкачват върхове, тя имаше някаква нужда от движение. Бягането не предполага нещо интересно, но така имаше възможност да не мисли, а просто да се съсредоточи върху дишане, единият крак пред другия и да забрави, че маратонките й струват 250 лв (мил подарък за рождения ден преди 4 месеца).

Ххх

Фолксваген. Колата беше фолксваген. Грубо я бяха натъпкали на пода на задната седалка, но тя можеше да познае един фолксваген голф. Такава кола имаха преди да се промени животът им. Румяна я познаваше идеално, колко пъти бяха спали в нея по време на експедициите им из природата. Познаваше всеки един сантиметър от колата и знаеше, че това е фолксваген. Толкова много километри бяха изминали с него. Техният стар приятел отдавна беше запратен в някаква борса и, както много други неща от предишния им живот, просто изчезна. А имаха толкова спомени. Сигурно един от десетте пъти в живота си, когато Румяна показа емоция и се опита да приложи женски методи бе, когато Емил реши да го продаде. Не можа да го убеди, че ще го кара, че поддръжката не е невъзможна, че го иска и важна част от живота й ще изчезне заедно с него. Така и не пожела да кара мерцедеса, но фолксвагенът винаги караше с удоволствие. Особено вечер, когато се редуваха на дълъг път, и от време на време поглеждаше спящия до нея Емил, да, тя се чувстваше значима.

Румяна осъзнаваше, че нещо се случва, но сякаш не беше с нея. Сякаш гледаш филм. Сякаш… Същевременно усещаше всичко около себе си – миризмата на прах, бабуните по пода, които измъчваха тялото й. Поемаше въздух като за първи път и някаква сила я носеше на ръцете си. Животът добива форма и искаш да го задържиш. Тя искаше да живее – скучно, безидейно, хубаво, лошо, тя искаше да участва и всяко поемане на дъх крещеше в ушите й – Искам да живея!

Стаята беше празна с изключение на един паяк, който виждаше през една пролука. Това единствено другарче не живееше интересен живот, но бе доказателството, че нещата продължават и светът не е спрял хода си. сутрин и вечер й даваха да яде – обикновено хамбургер и бутилка вода. Влизаха трима. Единият единствен проговаряше – от време на време й казваше „Ето” и хамбургерът с водата политаха към нея. Не проявяваха интерес към нея, а Румяна имаше всичкото време на света да мисли за изминалите дни. Така че тя не се привърза към тях, не повярва, че са добри хора и прочее. Просто един дълъг сън и надеждата, че някоя муха ще се хване в паяжината на кафявото паяче. Това не се случваше и Румяна се чудеше с какво се хранят паяците.

Румяна искаше да живее. Тази мисъл основно витаеше в главата й и доминираше над всичко останало. Живот – миризми, цветове, въздух, докосвания, разговори и мисли. Тя не искаше да загуби всичко това. Много мислеше за Емил и й липсваше неговото неуловимо присъствие, безмълвните им разговори. Сякаш времето бе спряло.

Един ден от другата страна на вратата се чуха шумове. Гласове, стъпки, тръшкания на врати. Отвориха стаята и грубо я издърпаха навън. Нещо се случваше, но Румяна отново премина в онова изключено състояние и тялото й просто се остави да бъде извлечено от стаята.

Тогава я видя. Третият я носеше. Нейната раница в кафяво и оранжево. Румяна се усмихна, защото си представи как Емил взима първото попаднало му в багажника и натъпква там пари. За момент мисълта, че е бил притеснен за нея и е действал първосигнално, я накара да почувства гордост. Нейната раница, носила стари обувки, кашкавал и пъдпъдъчи яйца, сега се беше издула от пачки. Нейната раница.

Румяна разбра, че вече не й пука. Не й пука от мерцедеса, не й пука и за живота. Не й пука дали ще излезе от тази къща жива и дали ще види отново Емил. Не й пука дали ще може да ходи някога на пазар или на разходка на гората. Може би това се нарича смелост.

Обърна се и, ако нямаше някаква мръсна качулка на главата, всички щяха да се учудят каква красота струи от нея.

-Извинявайте. Колата. Имахме такава преди. Фолксвагенът, мога ли да го покарам?

Лутания

Пъти, когато съм започвала книга в главата си – 30. Пъти, в които съм започвала разказ-289, човек се чувства по-сигурен в краткия стил, но повече се излага.

Колко книги започват по великолепен начин, около 120. Някои дори до края са велики-37. Понякога една книга е велика заради едно изречение в нея, драги читателю. По тази причина е важно да се чете по много. С хората не е същото, там не трябва да пробваш навсякъде, за да откриеш нещо важно и истинско, това трябва да се усети. Книги с поуки – 384578.

Книги трябва да се купуват, а не да се дават. Така ще живеят и издателите, а те са важни и понякога са живели интересно, Бенет Сърф, например.

Имам страхотни начала за книги, например:

-По дяволите – Иван се обърна и се загледа в небето, но и там нямаше отговор.

Или

-Здравей.

Или

Когато за първи път видях Румяна…

Но си мисля, че е по-добре да се започне с пряка реч, оставя надежда в читателя, че няма да се мъчи в безкрайни описания на местности, лица и крави.

Колко пъти ще се засмееш докато четеш това-20 (нямам сили да повярвам, че ще премина повече страници), ако ме познаваш-23. Последният път с облекчение. Дам.

Колко пъти казах „Изчакай малко” на децата си през изминалия месец-21. Все пак, драги читателю, давам най-доброто от себе си да го казвам през ден, това е важно, другото не е.

Най-голямото число за мен, когато бях малка-30. Звучеше дори повече от 100 по 100. Отговорът на „Колко е 100 по 100?” ме разочароваше – няма нищо грандиозно в десетхиляди. Как 100 някога ще е равно на 10, това е понижение в ранг.

Колко червени покрива виждам от прозореца си-11 и един синьо-зелен (благодаря на новите технологии), там си представям море.

Пъти, в които съм напускала родния си град-135 и нито един път за повече от две седмици. Някои хора са просто придадени на едно място, но и това не е страшно, просто трябва да имаш къде да се върнеш. Аз имам покриви и един невероятен цвят на небето, малко преди залез, който удивително напомня на една картина на Моне. Това е вече дар.

Пъти, в които съм се усмихвала днес-43 и един път се ядосах, но после се случи усмивка № 40 и това е добре.

Пъти, в които съм чела Вино от глухарчета-6 безкрайно приятни.

Цигари, които съм изпушила от началото на годината-1200. Не е правилно да се пуши, не ме гледайте мен – Аллах не всекиго наказва с красота, обаяние, младост и разум. Ако това нещо можеше да бъде издадено, щях да искам да има бонус към него елка. Все нещо да ти остане, читателю, освен киселия вкус в устата и някоя и друга бръчка от смях. Защото елките са важни, те откриват пътя към числата. Нито едно число тук не е вярно, може да смятате до утре и да спорите, пак ще ви кажа – числата не са верни. Цифрите са. Защото са винаги 10.

Брой снимки, които съм направила тази година-982. Видях го във фотоапарата, не използвах елка, но човек има различни начини да запълни един ред, нали. Пъти, в които съм се усмихнала като съм гледала всяка снимка-982. Не трябва да правим неща, за които да съжаляваме. Не мога да снимам тъжни гледки, сякаш ги заковавам и ги правя завинаги. Не мога да снимам, но това е друга тема.

Пъти, в които не се е случвало това, което искам-17934, но това не трябва да ме отчайва, защото. Пъти, в които се е случвало това, което съм искала-3490. Това е добре. Нещата е важно да се случват.

Пъти, в които съм правила сърми-0. Защото не съм искала и това е важно. Нулата е чудесна цифра, без нея нямаше да съществуват другите и би бил един по-скучен свят. Формата й предразполага разделение – за някои нулата е пълна и добре закръглена, а за други просто празна. Не знам. Пъти, в които съм си сменяла настроението през изминалия месец-273. На всеки се случва, добре е да си го признаем.

Пъти, в които съм излизала това лято-3. Всеки от тях прекрасен по своя си начин. Не трябва да чакаме да се случи определено нещо, за да се чувстваме добре, а да се радваме на това, което ни се открива. Всеки един от тях зареди сърцето и душата ми, частично провокира и мозъка, но определено ми разсипа черния и белия дроб, бъбреците. Всичко има своята цена. Цена на цигарите, които пуша-3.30 лв. Алкохол това лято – две бутилки узо и една джин. В края на лятото узото ми опротивя и преминах на по-изтънчения джин. Така е всеки лято, нали? Започваш го бързо, с очаквания да направиш всичко, което правиш всяко лято и другите неща, които не си правил досега. После забравяш да направиш половината, а от новите работи ти се ще да не си направил и 1. Тогава идва времето на джина.

Утолил си жаждата, изгорял си до обелване 2 пъти, открил си, че коремът ти е виснал повече от миналата година. Затова сядаш и се наслаждаваш на един бавен джин. Пъти секс, които съм правила тази година-0. Тук нулата е пълна, аз не правя секс, аз правя любов. И понякога се учудвам на собствената си сантименталност. Мисли, които преминаха в главата ми между тези две изречения-21. Не бяха важни, но ми е приятно да се лутам и да се наслаждавам.

Пъти, в които съм била несигурна този месец-31. Всяка сутрин, драги зрителю, всяка сутрин. Нормално е да си несигурен. Нормално.

Пъти, в които плаках това лято-17. За глупости ,от глезотия и 3 пъти за важни неща. Когато бях малка, плачех повече. Сега мога да се усмихвам. Усмих.

Пъти, в които съм виждала голия си съсед отдясно-1. Но още не съм забравила гледката. Пъти, в които съм виждала палатка в задния двор на една от кооперациите-1. Но хората се забавляваха, имаха и китара. За мен вече няма никаква романтика в това да ти свирят на китара, но всеки с разбиранията си. И в палатките няма романтика. Не обичам животни с по-малко от два крака и с повече от четири.

Формулата на успеха- а2 + в2 + с2 + … т.е. всичко. Не трябва да пестиш труда си, усилията си, вярата си и слабостта си. Или поне трябва да се опитваш. Знам и други формули, мога да ги предам мотивиращо и оптимистично или напълно пораженчески. Ако ме виждаш на живо, ще ми повярваш, защото мога. Но не искам.

Пъти в живота, когато съм искала да направя това, което искам и чувствам-2873. и съм се подчинявала на обстоятелствата и реализма-5420 пъти.

Любимото ми число-45. Дели се на 3 и 5, не завършва на 0-тя е хубава сама по себе си, иначе е скучна, и не е онова надуто число 15, което и то не знае защо е толкова велико.

Всъщност, не. В лексиконите трябваше да споделяме кое ни е любимото число-7 или 8 бяха най-честите отговори. По-рядко пишеха 6. А преди 25 години имаше едни древни компютри и едни древни игри, където залагаш някакви координати, а духа и вятър, пък малкото оръдие трябваше да стреля и да разбие мишената. Координат 45 много често беше печеливш. И така.

Но въпреки това, брой пъти, когато съм си опърляла миглите-45. Брой пъти, когато съм купувала стока с изтекъл срок на годност-45. На числата не трябва да се вярва. Това последното си го измислих.

Брой пъти, когато съм забравяла за какво съм почнала да говоря и съм сменяла темата в движение – много. По-честно бе да напиша постоянно, но няма.

Брой държави, които съм посетила-11. В някои искам да се върна.

Снимката, която ще ми направят, когато издам книга – аз, гледам умно и загадъчно, на фона на стена от книги. Фотографите си имат своите начини да променят реалността. На празненството по случай милионното издание на това (в България, драги зрители) ще съм облечена в тъмносиньо. Когато ме поканят да оставя следа на Алеята на славата (в Холивуд, драги зрителю)-например отпечатък от ръцете на твореца или смъртна маска за запалените френолози, аз ще объркам представлението, защото ще седна там, където трябва да стъпя или да се усмихна. За да знаеш, че не е толкова важно откъде идват хубавите неща. После ще ме е срам, ама много, поне 3 години, 4 месеца и 12 дена, когато ще платя да се подмени плочата. С което ще се изложа още повече и ще докажа, че хубавите неща трябва да бъдат последвани от други хубави неща или задникът си остава задник. Това вече е случайност.

Пъти, когато съм се държала глупаво и нелепо в живота ми – 398231. Като сметнеш колко дни съм живяла, това е много, но се случва. Често добронамереността се възприема като глупост и наивност-490230 пъти.

Ще кажеш, тая си реди тука числа и комбинира цифри, но не използва красивите достолепни цели, пълни числа като 1000, 10000 и пр, защото не се случват. Не е така, случват се постоянно, но толкова често, че чак неудобно да споделиш.

Пъти, когато съм виждала изгрев-10-всеки път съм си казвала, че пак трябва да го направя, но са минавали години докато събера смелост. Пъти, когато съм посрещала изгрева без да съм спала преди това-100. Нищо случайно няма.

Общо пъти, когато съм изчегъртвала от себе си наакано от птички, наплюто от животно, повърнато и прр-1000. Ще ми се това число да го забия и повече на никъде да не се движи.

Освен отговори, имам и въпроси. Например, има ли фонтан с. Кацелово. Щом там дете го е ударил ток, трябва да има. А в спомените ми няма. Отговорът ще разбера след един час от баба, но дотогава има цяла вечност, в която да тормозя значително намалялата аудитория с различните пъти в моя живот.

Пъти, когато съм чувствала престъпник в собствената си родина-1, но още не е свършило. Ако трябва да бъда конкретна-105120-използвах калкулатора, ако не вярваш – пробвай сам. Не звучи много, а ми се струва безкрайно и безнадеждно.

Но от друга страна. Най-добрият сладолед – уиски с кафе. Най-добрата група – Куин или Пинк Флойд. Най-добрият алкохол – сезонният. Най-вкусното ядене – варена царевица, гамбари и зелев кочан (всеки с вкусовете си, дами и господа). Мечтано цяла година – грозде с хляб (и все забравям да опитам). Най-хубавият час от деня-10 часа вечерта. Най-добрата смешна книга – Аз, баба, Илико и Иларион – никой западен писател не може да сътвори такива чудесни клетви като Нодар Думбадзе. Това е единственото заслужаващо си изречение в тая работа, но си струва – прочети книгата и ще ме разбереш.

Началото е лесно, понякога дори се получава, но после… Ето, аз не знам как да я свърша тая, не знам. Но е важно да спра или поне да опитам