Отвличането
Те бавно бутаха количката към колата. Не просто кола, а мерцедес ЕсЕлКа или КаЕлЕс, или не знам, но черна, голяма и скъпа. Румяна не я обичаше. За нея тя беше виновна за промените в живота им. Багажникът бе голям и просторен и поемаше всичко, което си напазарил.
Подреждането на покупките приличаше на малка битка и донякъде бе така. Раницата стоеше набутана в дъното и според Емил от нея нямаше отърване. Феникс на средствата за пренасяне на нещо. Той извади куп лъскави торбички и започна да нарежда вътре без да продума. Румяна веднага посегна към раницата. Видя леката гримаса на лицето му, но не й обърна внимание. Знаеше, че не обича раницата, но и няма да я спре. Никога не я беше спирал, не й беше казвал лоша дума. И, ако в техния символичен, скромен свят имаше дума за обич, то тя описваше това, което той чувстваше.
Никой от тях не беше красив, дори и в широкия смисъл на думата. Тя никога нямаше да спечели конкурс за красота, дори и за Дупе. Но си го знаеха и се приемаха, каквито са. Само да го нямаше тоя мерцедес.
Преди успеха на Емил те имаха сродни познати и обикаляха всяка събота и неделя. Сега имаха мерцедес и обувки по 350 лв, но вечер гледаха някой филм, приседнали като на гости върху обширния диван (естествена кожа на стойност годишният им доход отпреди 5 години). Две грахчета паднали в тенджера от 100 л. Скъпият телефон мълчеше освен за важни служебни разговори, които Румяна мразеше.
Никога нямаше да хвърли раницата, докато не се разкапят всичките й конци. И знаеше, че въпреки реакцията си, Емил никога нямаше да я накара да я хвърли. Когато нямаха кола или бензин, за да я карат, или пари, за да я поправят, те се качваха на автобуса и така идваха да пазарят в същия магазин. Тогава раницата беше удобно решение, защото ръцете оставаха празни за други торби с други продоволствия.
Румяна обичаше това време и не искаше да скъса с него. Затова и упорито продължаваше да тъпче в раницата. Затова и ходеха в същия магазин, но, някак си, тая кола поставяше бариера или предизвикваше учудване.
За повечето хора те бяха грозни. Много грозни по един ненатрапчив и незабележим начин. Но си бяха заедно. Рядко говореха, но нямаха и нужда, понякога Емил я гледаше по-дълго сякаш искаше да зададе въпрос, но Румяна се усмихваше набързо и се обръщаше. Може би щеше да й предложи да опитат за дете или да си купи нещо по-така. И двата въпроса щяха да я изнервят. Тя не искаше деца, не и сега. Бяха си достатъчни и едно грозно дете не беше в мислите й. А нещо по-така имаха повече от необходимото. Всяка неделя правеха това упражнение с нежелание и неяснота. Нито той, нито тя обръщаха внимание на дрехите и пазаряха само, защото той леко настояваше. Дали костюмът беше от 50 или 450 лв, на Емил винаги му стояха като сложени върху стол. Румяна го харесваше с планинарски обувки, раница и по пътеките към някой връх или водопад.
Преди години, когато имаха още приятели, с които обикаляха планините, тя се чувстваше като щастлива, когато вървеше след него и гледаше поклащащата се раница на гърба му. Ако се обърнеше да я види тогава, щеше да разбере, че е хубава, почти красива. Но той вървеше мълчалив и устремен напред така, както и се издигна до високите нива на фирмата, където работеше.
Сестра й и майка й бяха известни красавици. Те имаха случки, истории, смях и стил. Дрехите им винаги стояха като от корица на списание, винаги имаше хора около тях, глъч и смях. Румяна знаеше, че безкрайно ги дразни. Винаги имаше бримка, дупка или петно по дрехите. Току – що почистените й обувки веднага лъсваха с нещо обелено, оцапано или опръскано с кал. Сестра й не я разбираше и понякога Румяна виждаше как на устните й напира въпрос и тогава бързо се усмихваше и извръщаше, защото сигурно щеше да е въпрос защо нямат деца или защо не си купи нещо по-така докато чака.
Сестра й живееше в един друг свят, където важаха други правила и обитаваха други хора. Тя също не разбираше Емил, въпреки че вече усмивката й бе по-широка и ръката й по-често проверяваше дали всичко по главата й е наред. Румяна бе свикнала с това. Един черен мерцедес променя нещата и много жени бяха видели за пръв път по различен начин Емил. Но тя знаеше, усещаше го с костите си, че те бяха извън тях. Не, защото беше красавица или, защото умееше да върти свирки, не дори и заради невероятната й мусака (безкрай самотни вечери и едно добро дете на родителите си я бяха изучили да бъде чудесна готвачка), не. Тя знаеше, че той няма да я остави и да замине някъде с черния мерцедес. Те бяха заедно, никога не бяха споменавали думи като обич, любов или съвместен живот, но в бедния на думи свят, в който живееха, обяснения не бяха нужни.
За всички от света на сестра й или майка й би прозвучало смешно, ако каже, че не им е необходимо да правят секс. Те правеха, но на тъмно, свито и някак с притеснение. Когато след това лежеше по гръб и гледаше тавана, Румяна привикваше назад усещането си и, който иска, нека й вярва, тя беше щастлива с Емил. По своя ненатраплив, смутен и притеснителен начин.
Кафяво-оранжевата раница бе набутана от Емил най-надълбоко, но пак се открояваше в тъмносивия елегантен багажник. Румяна й се усмихна, малко неща й бяха останали. Хлопна елегантно капака и се повлече да седне до Емил.
Не обичаше името си. Никога, дори за 5 минути в живота си, не е била румена. Бледостта на лицето й в комбинация с тъмни къдрици би провокирала човек с богато въображение да си представя нещо невероятно, но крайният резултат доскучаваше.
С мерцедеса пътят до дома им (връх в кариерата на изтъкнат вътрешен дизайнер) беше кратък и безинтересен. Когато се возеха в автобуса имаха теми за обсъждане и понякога Емил се усмихваше и отмяташе кичур коса от лицето й. Сега следеше пътя. Той не беше сигурен шофьор, а и мерцедесът изискваше специално отношение. Румяна се беше облегнала назад и почти заспиваше. дийп Пърпъл не са група за слушане в мерцедес.
След вечеря Румяна излезе, за да бяга. Никога не беше бягала, но след като престанаха да ходят на палатки и да изкачват върхове, тя имаше някаква нужда от движение. Бягането не предполага нещо интересно, но така имаше възможност да не мисли, а просто да се съсредоточи върху дишане, единият крак пред другия и да забрави, че маратонките й струват 250 лв (мил подарък за рождения ден преди 4 месеца).
Ххх
Фолксваген. Колата беше фолксваген. Грубо я бяха натъпкали на пода на задната седалка, но тя можеше да познае един фолксваген голф. Такава кола имаха преди да се промени животът им. Румяна я познаваше идеално, колко пъти бяха спали в нея по време на експедициите им из природата. Познаваше всеки един сантиметър от колата и знаеше, че това е фолксваген. Толкова много километри бяха изминали с него. Техният стар приятел отдавна беше запратен в някаква борса и, както много други неща от предишния им живот, просто изчезна. А имаха толкова спомени. Сигурно един от десетте пъти в живота си, когато Румяна показа емоция и се опита да приложи женски методи бе, когато Емил реши да го продаде. Не можа да го убеди, че ще го кара, че поддръжката не е невъзможна, че го иска и важна част от живота й ще изчезне заедно с него. Така и не пожела да кара мерцедеса, но фолксвагенът винаги караше с удоволствие. Особено вечер, когато се редуваха на дълъг път, и от време на време поглеждаше спящия до нея Емил, да, тя се чувстваше значима.
Румяна осъзнаваше, че нещо се случва, но сякаш не беше с нея. Сякаш гледаш филм. Сякаш… Същевременно усещаше всичко около себе си – миризмата на прах, бабуните по пода, които измъчваха тялото й. Поемаше въздух като за първи път и някаква сила я носеше на ръцете си. Животът добива форма и искаш да го задържиш. Тя искаше да живее – скучно, безидейно, хубаво, лошо, тя искаше да участва и всяко поемане на дъх крещеше в ушите й – Искам да живея!
Стаята беше празна с изключение на един паяк, който виждаше през една пролука. Това единствено другарче не живееше интересен живот, но бе доказателството, че нещата продължават и светът не е спрял хода си. сутрин и вечер й даваха да яде – обикновено хамбургер и бутилка вода. Влизаха трима. Единият единствен проговаряше – от време на време й казваше „Ето” и хамбургерът с водата политаха към нея. Не проявяваха интерес към нея, а Румяна имаше всичкото време на света да мисли за изминалите дни. Така че тя не се привърза към тях, не повярва, че са добри хора и прочее. Просто един дълъг сън и надеждата, че някоя муха ще се хване в паяжината на кафявото паяче. Това не се случваше и Румяна се чудеше с какво се хранят паяците.
Румяна искаше да живее. Тази мисъл основно витаеше в главата й и доминираше над всичко останало. Живот – миризми, цветове, въздух, докосвания, разговори и мисли. Тя не искаше да загуби всичко това. Много мислеше за Емил и й липсваше неговото неуловимо присъствие, безмълвните им разговори. Сякаш времето бе спряло.
Един ден от другата страна на вратата се чуха шумове. Гласове, стъпки, тръшкания на врати. Отвориха стаята и грубо я издърпаха навън. Нещо се случваше, но Румяна отново премина в онова изключено състояние и тялото й просто се остави да бъде извлечено от стаята.
Тогава я видя. Третият я носеше. Нейната раница в кафяво и оранжево. Румяна се усмихна, защото си представи как Емил взима първото попаднало му в багажника и натъпква там пари. За момент мисълта, че е бил притеснен за нея и е действал първосигнално, я накара да почувства гордост. Нейната раница, носила стари обувки, кашкавал и пъдпъдъчи яйца, сега се беше издула от пачки. Нейната раница.
Румяна разбра, че вече не й пука. Не й пука от мерцедеса, не й пука и за живота. Не й пука дали ще излезе от тази къща жива и дали ще види отново Емил. Не й пука дали ще може да ходи някога на пазар или на разходка на гората. Може би това се нарича смелост.
Обърна се и, ако нямаше някаква мръсна качулка на главата, всички щяха да се учудят каква красота струи от нея.
-Извинявайте. Колата. Имахме такава преди. Фолксвагенът, мога ли да го покарам?
